Вчера, в края на работния ден, ухилен до ушите си карам бавно-бавно мотопеда и се наслаждавам на спокойното движение по това време на годината.
5 и нещо е и съм тръгнал да прибера жената от другия край на града. Ще се возим за първи път двамата на мотопед с някаква (уж) полезна цел - прибиране от работа.
Лято, топло, моторчето мърка, скоростта е около 35, коли рядко.
Надлез "Родопи" - обикновено в този час опашката преди светофарите на ВСИ е няколкостотин метра.
Да, ама понеже е август, опашка няма и на върха на надлеза спокойно стискам съединителя и поемам надолу по инерция - хем да карам "без пари", хем и масленото радиаторче да се пообдуха (по-скоро за успокоение на душата).
Лента за десен завой (детелина), зад мен няма никой, карам вдясно по правилата (на мотопед съм), давам мигач да се пристроя и не спирам да гледам в огледалото. На това място няколко пъти съм сърбал попарата с бавни МПС или ВелоС-та от напиращи за завой... та си знам урока и гледам с готовност и аз да завия надясно (нищо, че не ми е по пътя), ако някой идиот пак ме натисне. Естествено, по средата на разклонението идиотът не закъснява, карайки с над 100, но в последния момент успя да осъзнае, че мотопедът пред него отчаяно се опитва да НЕ бъде смачкан и да си отиде в правилното платно. Еле, криволичене, леки кучки, но всичко се размина.
20 метра след това втора отбивка вдясно, която обикновено не е толкова инфарктна, поради факта, че рядко се ползва.
По навик не спирам да гледам в огледалото и предугаждам следващия проблем - бързодвижеща се черна сапунерка-лайнушка се готви да ме изпревари, но по траекторията й разбирам, че след това се кани да прави и друго...
В момента, в който се изравни с мен подаде мигач и тръгна да завива, нежно засмуквайки ме под колелата си...
Успях да забележа мигача точно в мига на пускането му, но дамата (млада мацка) от лайнушката очевидно не беше чувала за ония 35-50 метра, които са нужни за обявяване на намеренията...
Както и да е, оказа се, че характерното занасяне в спорта, наречен спидуей не е толкова трудно колкото изглежда. Изправих се на спирачката, за да мога да поднеса мотопеда и да спечеля време... Идеята ми беше под колелата да попаднат първо краката, а не главата ми... междувременно скоростта ми от спускането беше стигнала 50...
В продължение на около 20-25 метра сурках задната гума, а с предната спирачка компенсирах залитането на моторчето, като в края на каскадата задното колело измина последните метри ПРЕДИ предното... През всичките тези метри левият ми крак чат-пат опираше я предна, я задна врата на лайнушката, я калник... но все така някакси нежно и без грубости.
В края на екшъна, когато скоростомерът показваше 35, а дамата беше взела така жадуваната от мен преднина от 10 сантиметра (колкото да не ми опират краката в колата й), пуснах задната спирачка, моторчето подскочи като ужилено и продължи пътя си, но вече в пресечката...
След няколко метра отбих, спрях и седнах на тротоара, за да си успокоя сърцебиенето. Дамата излезе уплашена от колата и дойде да се извинява. Помолих я да внимава и да не забравя, че управляващите двуколесни превозни средства също са хора, при това слабозащитени...
От цялото преживяване нямах нито един удар, а моторчето нито една драскотина.